БАРБАТА
       На онова време, когато е върлувал Синапя, в нашето село е живел един едър, надрабанест, с голем кокал чилек — казвали са го Барбата. Тежел е сто и четиридесет стари оки. Имал си е една мутька [малка] къщица ниско в дерицата, точно срещу сегашната община. В нея е живел и лежел като мечка в дупка. Него са имали лесковци като герой и са го държели за охрана на селото. Ага са имали некакъв зор, на него са се опирали — той да ги чува, той да ги брани. Барбата е имал едно тюфечище, големо като топ. Полнил го е с барут и железа. Железата е сбирал от лесковските кузни, от изрезките, дето останват    при    дупченето    на    петали.
       Един път Синапят поръчил на лясковци да му сберат и проводят много пари. Дал им бил и срок. Ако в определеното време не отнесот парите, щел да нападне и изгори селоно. Хубаво, ама по онова време лясковци били много изпаднали — факире [бедни] люде, та немало откъде да му намерят толкова пари. Тогава отишли да питат Барбата какво да правят. Той ги сконфузил:
— Какво ви е страх от Синапя, бре? И да имате пари, с лопата да ги ринете, пак нема да му провадате! Хаймани и купуци нема да храните!
— А бе, ще дойде и ще ни изгори селоно — приплакали хората.
— Нека се опита да дойде. Я съм на среща — рекъл Барбата и напратил селяните: — Вървите си гледайте работата и от нищо да се не плашите!
Отишли си хората и не пратили на Синапя никакви пари. Той чекал до едно време, ала щом разбрал, че лесковци немат намерение да дават, подбира сто и осемдесе хайти с цел да нападне и изгори Лясково. Ага минали през Настан, настанци се сетили накъде върви тая ордуе,  та пратили нарочен чилек в Лясково    да    каже:.    „Синапя    иде...”
       Лясковци, уплашени, на минутата прибегали до Барбата:
— Така и така, Синапът иде със сто и осемдесе души...
— Дребна работа — заемел се Барбата и откачил тюфечищено.
Курдисал го както той си знае и излел извън селото да чака Синапя. Залегнал зад една бърчинка и зачекал. Чекал колкото чекал, по едно време се е задал Синапя с голем жухан,  с голема гюрюлтия. Върви право към Лясково. Ага хайтите наближили на около педесе крачки, Барбата се изрукал:
— Стойте там! Къде сте се насосали, бре пезевенци?
Дето вървели най-отпред, ага чули тоя страшен глас, са се стреснали и спрели, ала другите хайти, дето вървели изпослед, нищо не разбрали, та са се сбутали и    те напред. И тъй на купчина синаповите хайти още повече наближили Барбата.Той    още    веднъж    ги    е    предупредил;
—Стойте    там!
Ала доде да се сетят хайтите какво е и откъде иде това гласище, Барбата пукнал с тюфечищено право нах тех. Тюфечището ревнало като топ. От пукутя и ревутя бърчинана се е потресла, горана се е полюляла, всичко в мъгла потънало. Ага се поразнесла мъглана, Барбата какво да види? Осемдесе души лежали навратени по бърчинана. Дето останали живи, се ройнали едни на една страна, други — на друга. Хубаво ама Барбата и тех не оставил на мира. Наполнил пак тюфечищено и доде да се скрият, избубутел още веднъж и навратил още шест хайти. За един ден изчукал осемдесет и шест хайти. Гробовете и до днеска си са там — едните на Малкото гробе, другите — на Голата    бърчина.Синапя по едното чудо се е спасил. Още с първото пукнуване на тюфечищено войводана на хайтите толкова се е уплашил, че като заек се прельоскал през бърчинана и чек в Михалково се е запрел. С него избегали и трийсе-четирийсе хайти. Ага си взел солука [въздух] в Михалково, Синапя    попитал:
— Кой беше тоя чилек, дето тъй ненауздав [неназейно,изведнъж] избубуте? Пък    хайтите    му    рекли:
— Белки го не позна?! Барбата от Лясково!
— Ва-а-й-й-й! То ли беше? Искам да видя това страшно чилечище!
Било колкото било, Синапя се умирил и започнал да гради конаци и кулля . Ага градил куллята в Алъкьой, поръчил в Лясково да му приготвят 33 стари оки пироне. Лесковските агупте  ги изковали, ала никой не искал да ги откара в Алъкьой. Хората били наплашени от Синапя, та още ги е било страх да го наближат. Чудили са се, мислили са и пак впрели в Барбата.
— Да — съгласил се Барбата, — я ще да однеса пиронете в Алакьой. Пък и Синапя    отколе    иска    да    ме    види.
— Ще ти дадем кон да товариш пиронете — казали лесковци.
— Мене кон ми не требва да ми се петлае по пътя — рекъл Барбата и метнал чувала    с    пиронете    на    рамо.
      Ага отишол в Алъкьой, куллята била изградена до третия кат. Там бил и Синапя,    на    скелите.
—Ей,    майстори,    елате    да ви предам пиронете от Лясково!
— Остави    ги    на    земята!    Ние    ще    си    ги    земем.
—Какво    ще    го    оставям.    Дръж!    Пазете    се!
И доде да се отместят майсторите, Барбата заиграл чувала с пиронете с едната ръка    и    го    хвърлил    чек    на    третия    кат.
— Ва-а-й-й-й! Да речеш, че това не е чилек, ами деф— зачудили се дюлгерите.
Синапя само изгледал Барбата от главата до ногите и нищо не казал.
— Какво ме гледаш? Я съм Барбата от Лясково! Искал си да ме видиш. Ей ме! —    издреночил    се    Барбата.
— Видех те —рекъл Синапя с половин глас и се скрил в куллята.
И доде е бил жив Барбата, Синапя не наближил Лясково.
Разказал:    Р.ДЕРВИШЕВ
Записал: Ат. Райчев


МОМИН  КАМИНЬ
Преди много,много години, когато Лясково още било турско живеела красива денойка. Хубоста и´ била толкова неземна,че я сравнявали с горска самодива. Лицето и´ бяло ,като прясно мляка, а по лузите и сякъш горски ягоди остовили следи. В косите и´ сллълнцето заплитало златни мрежи , а очите и´ събрали най-синьото от небето. Колкото красива била тя, днаж била по-добра. А как хубаво пеела. Гората притихвала и се снижавалаа от  гласа и´ , а славеите срамежливо се криели в клоните на дърветата. Нейната песен била  така  красива, защото в нея тя вплитала любонта и копнежа си по едно вакло овчарче,на което била обещана за жена. Лятос подкарвала козите  на паша и  до залез слънце  лясковската мерия се огласяла от  нейните песни и кавала на момъка.
Един ден заблуден м гората турски големец, случайно попаднал на поляната, където девойката пасяла козите. Агата дълго стоял загледан в момата, втрещен от хубоста и´. Тогава той разбрал, че сърцето му за винаги ще остане в нейна плен. Коленичил агата пред нея и поискал да сложи света в краката и´, само за да стане негова жена. Смутена ,девойката отговорила, че е дала дума другиму и ако той я вземе насила, ще стане господар на мъртва,празна душа. Обезсърчен от отказа той решил да я поиска от нейните родители. Но и те не пожелали да строшат хатъра на едничкото си чедо.  Разлютен агата решил сам да си вземе това, което му било отказано. Повикал трима свои другарии се отправили, към поляната , където  момата като нсеки друг ден пасяла стадото и пеела. А  този ден песента и´ била толкова тъжна, че козите често вдигали глави, учудени от балнто в гласа и´.
Изведнъж от гората изникнали турците. Уплашено девойчето тичешком подкарало козите. Натрапниците тичли след нея. Не след дълго тя се оказала на ръба на стръмна скала  и разбрала , че е  обречена. Вдигнала ръце към небето и помолила всевишния да я превърне в камък, за да се отърве от омразния друговерец. И в този миг чудото станало – девойката се вкаменила , а козите около нея станали на ситни камъчета.
Година, след година дъждът и вятъра брулили каменната мома, заличавайки нейнете черти. Но времето не успяло да заличи спомена за прекрасната лясковска мома  и кавала на влюбения момък, който старите хора казват, че до ден днешен се чува в късни доби на това място.
Разказано от Адил Ходжов

Астанета
Това се случило по времето,когато турците беснеели по българските земи и насила налагали своята вяра. Тези събития не подминали и Лясково. Една част от жителите му доброволно приели новата вяра, за да запазят живота на семействата си,друга част избягали, а най - коравите упорито  отказвали да се подчинят. Тях турците закарали на една поляна , на края, на която имало отвесна скала. Един по един ги извиквали на ръба на скалата и поз  заплахата на ятагана ги питали  ще си сменят ли вярата. Тези,които отказвали  да го сторят османлиите хвърляли в пропоста  и им се присмивали с думите:
-    А, станете де!
За да се помни и знае  тази кървава епопея, хората кръстили скалата Астанета.

Хамидаа, моят приятел от Лесково

Хамидаа от Лесково (оттатък границата, в Турция) ми бе много добър приятел. Той бе на турското правителст¬во „йошурджие", събираше десятък^ в жито. Много богат и честен турчин. Имаше двама синове - големият Сюлей¬ман, малкият - Юсуф, касиер на Дьовленската банка. Съ¬щата есен (на 1911 г.) Хамидаа ми поръча да му пратя от България 5-6 товара чушки (пиперки) за него и за негови роднини. Пратих му 5 товара, тогава чушките бяха по каравелче килото. Пратих му ги скришом (контрабанда) една нощ и му поръчах, че са даром за „харатлицко" (по¬братимяване). Той се много благодари и какво да ми се отплати, един кон ми товаря едната страна чисто кафе, другата страна кукли шикер като камък. Аз му още пове¬че благодарих. Всяка година аз му пазарях пасбишета чу-куркьойски, които се намираха в турска територия, като „Димчовица", „Сорпуву", той пък даваше на каракачани да си правят мандри и им зимаше вълната, ярината и кашкавала. Някой път каракачаните продаваха млякото на евреи, та те си го изработваха на кашкавал.
Лесково и Чукуркьой бяха по на един час разстояние до турско-българската граница, та хората често си контра¬бандираха едни-други. Но много и убийства ставаха по границата и то от нашите граничари. Турците не обръща¬ха на контрабандата внимание.
Димитър Дамянов Каров – Било ли е ....... стр.33 - 34


Барутната 1912 година

През 1912 година се критикуваше и приказваше от ма-ло до големо, че войната между България и Турция е неизбежна. Помаците при всичко че са българи, пак кло-неха към Турция, все се надеяха и бяха убедени, че турс¬ката армия със сигурност ще навлезе в България. Преди да се отвори войната, моят приятел от Лесково - Хамидаа- няколко пъти ми бе поръчал да му ида на госте. Аз с всичкия си акъл реших да отида, взех си граничен билет, качих се на коня, минах през българския пост, а турският бе далече, та не се обадих през него. Отидох в Лесково в кафенето на Молла Ахметя, също мой познайник. Ето ти трима турски войника-манафе ме сгащиха и ме питат:
-    Нерелисен (откъде си) бе, чорбаджи?
-    Аз съм писарят от Чукуркьой - отговарям.
-    Хайде, в Дьовлен ще отиваме - турнаха войниците ножовете на пушките. Като видях накъде върви работата обърнах пусулата и помолих кафеджията да иде да каже на Хамидаа, че съм дошъл тука по негова покана, а вой¬ниците искат да ме карат в Дьовлен.
Тоз час идва големецът, зарадва ми се с „Хош гелдин, коджа харатлик" (Добре дошъл, стари приятелю) и се ръкува с мене, а войниците изглежда кръвнишки и им вика на турски: „Какво искате от човека, бре хаймани? Той е мой човек. Хайде, махайте се от тука, вашата мам-ка манафска!"
Войниците уплашено свалиха ножовете от пушките, а мене Хамидаа поведе към дома му.
Димитър Дамянов Каров – Било ли е ....... стр. 34 – 35


Гостуването у харатлика

Отидохме в хубаво наредена стая. Разположих се аз, ала все си ме беше страх да не дойдат наново войници и през нощта да ме карат в Дьовлен. Питам него, агата, има ли опасност, той казва:
-    Рахат-ол (бъди спокоен), трябва да знаеш у кого се намираш.
Аз се успокоих. Напълни се стаята от лесковските пър¬венци, и с голяма охота чакат да им кажа какво е поло¬жението в България. След като вечеряхме хубаво, вдигна¬ха софрата и Хамидаа подкани:
-    Харатлик бе, без никакъв сакалмакъ (притеснение) ще ни разправиш по вашия падишаклък (държава) какво имате, ще се бастисаме (бием) ли?
-    Из наша България - разправям аз - нищо няма още. Но на всеки способен войник е съобщено под разписка къде трябва да се яви в случай на мобилизация.
-    Ами има ли в България да събират войска като тука? Тука ги събират и с жандарми ги карат към Томбраш (Тъмръш), Яговлен, Доспат и другаде. Ами слушай бе, харатлик, иди си събери децата и какъвто добитък имаш, та ела тука, да ти е спасена кожата. Имаме всичко за храна, няма за нищо да теглиш.
Аз се изсмях и му рекох:
-    Благодаря за поканата, но аз пък друго ще ти кажа приятелски: ако би нашият аскер да дойде тук, то никой никъде да не шавате, срещнете ги най-любезно, те ще минат и заминат; а тук ще ви оставят няколко войника да ви чуват от други външни нападатели.
Харатликът ми се малко наскърби, че бил сигурен в турската победа и ми пръцна с устата.
-    Ние - вика - с плюнки, ще ви изтрепаме, нашият аскер е като чатуната по елите многоброен.
Но като им разправих каква е нашата военна дисцип¬лина, Хамидаа се намуси. Казах им и това, че нашият войник по никой начин не изпълнява заповеди на цивил¬ни хора, както с мене снощи, само на своето началство изпълнява волята.
Стана среднощ, другите лесковлии почнаха да се разо¬тиват. Донесоха ми завивки и останахме насаме с Хами-даа. Той пак ме пита дали ще надвият свинещите кавуре?
-    Лоша ви е командата - викам - та ме е шубе, че ще победим Турция.
Още повече страх му се създава. Аз му повторих, че ако минат нашите границата, никъде да не мърдат, да задър¬жи цялото население в Лесково. Това е най-подходящо. И си легнах като му казах, че утре по сабах (призори) тряб¬ва да си замина за Чукуркьой.
Сутринта станах рано, ето ти и харатлика, дойде с дже-зве кафе и два филджана турски. Донесе и баница топла за закуска, но нали късно вечеряхме, отказах яденето. Той веднага го сви в един чист месал и го турна в торбата ми. Вика:
-    Щом не щеш сега да ядеш, като идеш на Ченге-не-кьошк, там се нахрани.
И прати син му Сюлейман та повика двама войника и то помаци, за да се разговаряме из пътя. Даде им заповед да ме закарат на българския пост и под разписка да ме предадат.
Войниците тръгнаха с мене, аз на коня и почнахме интимен разговор. Като отидохме на поста, аз се прек¬ръстих, че си стъпих в България. Дадоха нашите войни¬ци бележка, че писарят от Чукуркьой е пристигнал, аз пък дадох на турските войници по 1 лев и се сбогувахме. Те към Лесково се върнаха, аз за Чукуркьой си заминах много весел, че съм жив и здрав в това критическо вре-ме.
Димитър Дамянов Каров – Било ли е ....... стр. 35 – 37


Жертвите на „Кум-Кедик"

Турците минаха и заминаха, в Лесково щом видели раз¬грома почнали да товарят и бягат. Моят стар приятел Хамидаа, дето му виках, че ако нашите войски минат в Турско, никой никъде да не шава, помъчил се да ги за¬държи, най-после и той оставя целия дом, пълни хамбари с жито и избягва. Зад поста „Ченгене-кьошк", на около един километър, има големи камъни побити в местност¬та „Кум-Кедик". Там се скрили 30-40 турски войника и като наближили нашите войски, отворили огън и 20 вой¬ника с един подофицер от с. Малево, с който ядохме заед¬но питата в казармата, паднаха убити. До 50 снаряда се хвърлиха в тия камъни, дано да избягат на открито тур-ците, но те не мърдат от тая естествена крепост. Тогава 4-те наши роти теглиха жребие на коя ще се падне да щурмува крепостта на нож. Падна се на 4-та рота, която веднага се вдигна „на нож - ура!". Заловиха турските вой¬ници живи и ги изклаха като кучета. Изкопаха една голя¬ма ропа (яма) и всичките там заровиха. От нашите 13 души паднаха, един подпоручик (Перущенски мирови съ¬дия) бе ранен, та наши помаци го занесоха в Хвойна на лечение. Настъплението продължи, дружината на майор Долапчиев се срещна с Баташкия отряд в гр. Дьовлен. В него се скрили 3-4 турски войници и от една къща бяха убити един подофицер и 2-ма наши войника. Тогава се дава заповед да се изгори целият Дьовлен и го направиха.
Димитър Дамянов Каров – Било ли е ....... стр. 42 – 43
Чума
Т
урско е било, когато завърлувала чума в Лясково. Местила се от комин на комин. Имало и такива случаи - мъжа заравяли в гроба, жена му беряла душа, а подир три дена ги последвал и синът. Много зяносала - не отбирала: добри ли, зли ли били людете. Появила ли се дъмга на челото - сигурно било: с краката напред ще го изнасят. Удавникьт и за сламка се хваща. Чули лясковци: един слащенец баел, махал уроките. Рукнали го. Слащенецът - с нързоп под мишнинцата - влизал от двор в двор, надничал през дуварите - обиколил всичките къщи. А дето Дипчиковата  пуснал хартия по реката. Носила водата хартията, а по брега вървял другоселецът. Хартия¬та запряла в голям камък - до Куртовата къща. Там слащенецът нагазил в реката, извадил калъчкаши си и започнал да сече. Сякъл - докато калъчката му станала голо кръв. Пресякла се страшната болест.
Селянинът от Слащен отново притиснал вързоп¬чето си под мишницата. Лясковци се стекли - да зърнат спасителя си. На изпроводяк му донесли по нещо и слащенецът се изгубил сред баирите. Не, не се е изгубил, а барчините се разтваряли и разтваряли, гърбът на отдалечаващия се спасител се разширя¬вал, издигал се като скала, а бялото му вързопче се развързало и от него потекла буйна планинска река...
Избавителят е винаги много повече от това, което е - може би защото е недостижим, защото е недостъпно неговото тайнство. Тайнство, в което има и заклинание, и молитва, и пророчество, и про¬мисъл за добро...
Георги  Гривнев – Дизия чанове , стр.  42 – 43


БАРБАТА
Мехмед Синап изпратил трима войници в Лясково -да съберат пари за строежа на казармата в Доспат. Отп¬равили се те към кьойбашията и показали писмото от Си¬нап.
„Добре - съгласил се той. - Още сега ще наредя на Барбата да обиколи селото. Вие докато си изпиете кафето..."
Барбата живеел наблизо. „Не мога да събера тия пари от фукарите. Я поседи ти малко тука - йе ше се оправя с тия пазванти." Извадил отнякъде пушката си Барбата и право при тях.
„Горе ръцете!"
И тримата навързал с въже. Изпратил ги до Въл каля¬ва местност. „Вървете си по живо, по здраво и повече да не ми се мяркате пред очите. Мернете ли ми се - ще пукам на месо. Хайде..."
След седмица Мехмед Синап проводил 40 войници да подпалят Лясково. Научавайки за това, Барбата грабнал пушката и топчето си и самотно залегнал на Малкото гро-бе. Задали се аскерите, а той отдалече извикал: „На-за-а-ад!" Не се подчинили. Три пъти предупредил. И тогава Бар¬бата загърмял столчето си тъй, че планината се затресла - като че не бил сам, а със 100 бранители. Барбата утрепал няколко гавази на Синапа. Цевта на пушката му се наго¬рещила до разтопяване. Държал обарутения си приклад, а изпод земята дочул глас:
„Барба, ти спаси Лясково от пожар, от руини и забра¬ва. Всъщност, запомни: то, доброто, което човек върши, го пази. Нека белите ни кости се превърнат в приклади за твоите пушки, черепите ни - в боздугани, а гробовете ни -в окопи на съпротивата и победата. И ако потрябва, и ние ще възкръснем, за да се хвърлим заедно в първи и после¬ден бой!".
Георги Гривенев – Да преплуваш сълзата си , стр. 55-56
 

| Назад |